- Колко дълго могат да не спят котките? - Откъде да знам бе, не ми задавай такива въпроси, знам само, че не си падам по тях. - Аха. - Сърдиш ли се сега? - Май нещо ти е досадно. Дъждът вали трети ден безспирно, сменям завесите на прозорците всеки ден - жълто, розово, зелено - да докарам малко цвят. - Косата ти свети някак си странно. - Мислиш ли? В завоя на улицата блещука лампа - къщите може би спят, а може би не. - Къде се отнесе, ей? - Тук съм. - Не ми ги казвай на мене тия, виждам те. Бяло, бяло, бяло по хоризонта, дори не е сняг, дори не е някакъв остатък спомен, само рисунък на ръце... Докосвам мъглата... - Добре де, какво за котките? - Нищо, топли са, малки острови топло. - Имат сърце, няма как да не са. - Това казвам и аз. Вали, не спира, пердетата заприличват на паяжина сива, с отпечатъци очи, една червена блуза виси на вратата. - Не знам дали обаче не спят. - Вярвам ти. - Или поне колко дълго не спят. - А дали се усмихват някакси? - Сигурно, някакви котешки техни си усмивки. Цветове, събирам палитрата на следобеда в шепа разхвърляни възглавници с напечатани йероглифи в черно, кой знае какво означават... - Все си мисля, че имам девет живота. - Знаех си.